Вик за помощ
Историята, която ще прочетете, ми изпрати жена на име Дженифър Лин Паркър. Изпитанието й започнало, когато в сънищата си започнала да вижда преследващи образи на някой, много близък до нея. През есента на 2003 г. тези кошмари станаха твърде реални.
Дженифър е отгледана, заедно с двамата си по-големи братя, близо до границата на Северна и Южна Каролина. Като е най-малкото дете, както и единственото момиче, тя признава, че е била повече от малко разглезена. Братята й се грижеха за нея, а родителите й се подчиниха на малкото си момиченце.
Джим Паркър, бащата на Дженифър, беше увит около пръста на дъщеря си. Обожаваше всичките си деца, но „Джен“ беше ябълката на окото му. По същия начин баща й беше силното рамо, на което Дженифър се бе облегнала през цялото си детство и тийнейджърски години. Докато други деца на нейната възраст се бунтували срещу родителите им, Дженифър се държала здраво. Тя беше момиче на татко до края.
Дженифър остана у дома, докато не завърши колежа, след което тръгна сама да намери път в живота. Не се е отклонила далеч. Апартаментът, в който тя се премести, беше на по-малко от десет минути път с кола от семейното жилище. Въпреки че имаше свое място, Дженифър все още се прибираше от къщата на родителите си почти всеки ден.
Дженифър беше далеч от вкъщи повече от две години, когато започна да изпитва ярки сънища, които я оставиха потресени до основата. Тя не беше някой, който някога успя да си спомни мечтите си. Каквото и да се е случвало в съзнанието й, докато тя е спала, винаги е било загубено веднага след като се събуди. Сега спомените останаха с нея през целия ден.
Сънищата винаги биха започнали по един и същи начин. Дженифър щеше да прави нещо светско като да гледа телевизия или да мие чинии, когато изведнъж ще разбере, че баща й се е присъединил към нея. Поне тя предположи, че това е той.
Фигурата, която видя в сънищата си, винаги беше прозрачна, сякаш беше уловена между два свята. Тя го описа като гледане през мъгла, която беше във формата на човек. Въпреки това, тя знаеше с цялото си същество, че мистериозната форма е нейният баща, Джим. Тя би го познала навсякъде.
Формата ще достигне до Дженифър и ще излъчи стон, който изпрати тръпки по гръбнака. Чувството на такова отчаяние и тъга щеше да я обгърне, че Дженифър ще усети сълзи в очите й.
В сънищата Дженифър щеше да попита баща си какво не е наред. Той не би казал с думи, но тя можеше да прочете мислите му. Отговорът му винаги беше един и същ. Той щеше да й съобщи, че времето му изтича.
Несигурна какво има предвид, Дженифър щеше да го увери, че може да остане толкова дълго, колкото иска. В отговор той изпусна вой, който се чуваше ясно, преди да изчезне през пода.
Дженифър ще се събуди със силен пляскащ звук, който сякаш произлиза от главата й. Чувството на отчаяние, което бе изпитала в сънищата, ще остане с нея с часове след това. Следвайки мечтите, тя веднага ще се обади на баща си, за да се увери, че той е наред. За нейно облекчение той винаги беше добре и на пръв поглед не знаеше причудливите мечти, които поразиха дъщеря му.
Дженифър не би си помислила нищо от сънищата, толкова разстроителни, колкото бяха, ако се бяха случили веднъж или два пъти, но изведнъж те бяха събитие всяка вечер. Единственото, което се различаваше, беше къде беше в съня, когато баща й дойде при нея. Иначе сценарият винаги е бил един и същ.
Въпреки че знаеше, че мечтите не са нормални, Дженифър не знаеше какво да прави с тях. Тя започнала да прекарва повече време в дома на семейството, за да следи баща си. Беше глупаво, тя знаеше, но се почувства по-добре да го види как се изпълнява по своите съчини, както винаги.
Дженифър не беше свикнала точно с мечтите, но беше дошла да ги очаква. Това, което тя не очакваше, е, че те ще се прехвърлят в будните й часове.
Един ден, няколко седмици след като мечтите бяха започнали, Дженифър пазаруваше с хранителни стоки, когато напредъкът й бе прекъснат от мараня, която се издигна от плочките и оформи преграда около пазарската й количка.
Тя си спомня как стоеше насред магазина, заобиколена от мъгла, докато другите купувачи продължиха, сякаш нищо не се случваше. Все още чуваше как хората говорят и свирят музика, но всичко изглеждаше далеч в далечината.
Когато усещането за паника започна да се издига вътре в нея, Дженифър чу гласа на баща си в главата си. Звукът й беше толкова ясен, колкото би бил, ако говореха по телефона. Той каза две думи на любимата си дъщеря: „Време е“.
По причини, които не можа да обясни, Дженифър избухна в сълзи. Мъглата, която беше около нея само миг по-рано, внезапно се разчисти. Тя се оказа облегнала на количката си и ридаеше неконтролируемо.
Тя разбра, че другите купувачи вече я знаят, когато започнаха да я питат дали е добре. Чувствайки се смутена, Дженифър избърза от магазина. Тя нямаше нищо повече от това да стигне до колата си, когато телефонът й звънна. От другия край беше най-големият й брат.
Гласът му се пропука, когато той й каза, че баща им е претърпял масивен сърдечен удар и е прибран в болницата. Всички трябваше да стигнат възможно най-бързо. Дженифър стигна до спешното, въпреки че не си спомня как е попаднала там.
По времето, когато цялото семейство се беше събрало в болницата, Джим Паркър вече го нямаше. Беше обявен за мъртъв при пристигането си. По-късно майката на Дженифър ще каже, че се е чувствал добре само минути преди да се срине. Преминаването му беше дошло без предупреждение.
Сега Дженифър вярва, че е имало седмици предупреждения, че баща й няма да бъде с тях много по-дълго. Тя не знае дали той е знаел, че той е бил на посещение на дъщеря му в сънища и видения, но тя мисли не. Не вярва, че той би я натоварил със собствените си страхове и тревоги.
Тя смята, че поради тяхната уникална връзка, същността на баща й е достигнала до нея, когато времето му на Земята наближава. Може би тя беше толкова настроена на неговите чувства, че можеше да усети неща, които дори той не беше наясно. Възможно е също така Дженифър да е създала посещенията, за да се подготви по някакъв начин за неизбежната загуба на баща си.
Никога не можем да знаем дали Джим Паркър е имал предчувствия за собствената си смърт и е споделял страховете си, в сънищата си, с човека, с когото е споделил най-близката връзка. От своя страна Дженифър все още е преследвана от факта, че баща й й е съобщил, че не е готов да отиде. Може би нещо го убеди в противното. Желанието й е той да намери покой от другата страна и да я изчака, докато се срещнат отново.
Няма дом
Преди няколко години имах възрастен клиент на име Ada McClain. Беше ме наела да й организирам дома. След приключване на работата тя ме попита дали ще правя двуседмични посещения в къщата, за да поддържам нещата в ред. Бяхме го ударили толкова добре, че нямах проблем да й разреша молбата.
Двамата с Ада се радвахме на работни отношения, които ще продължат повече от осем години. Тя беше сладка жена и удоволствие да работи. През годините бяхме говорили доста за нашите семейства и малките неща, които се случват в живота ни. Не се впускахме в подробности, нито споделяхме информация, която беше твърде лична.
Бях наясно, че Ада имаше чести назначения за лекар. Изглеждаше здрава и нямах причина да мисля, че страда от някакви сериозни неразположения. Реших, че ако иска да знам бизнеса й, тя ще ми каже.
Една вечер, напълно изневиделица, сънувах много тревожен сън за Ада. Бях в нейната къща, а тя седеше на своя люлеещ се стол, напълно без значение от присъствието ми. Всичко останало в къщата беше точно както винаги, освен Ада. Тя седеше монотонно и се люлееше напред-назад и гледаше право напред с очи, лишени от цял живот.
Ада обикновено говореше нон-стоп, когато бях там. Тя не получи много посетители и очевидно хареса да има някой, който да поддържа компанията й. В съня ми тя беше съвсем различен човек. Изчезна усмивката и дружелюбният й начин. Сега тя беше тържествена и здраво притисната. Изобщо не ми мигна и не ми отговори. Тя просто продължи методичното си люлеене.
Въпреки че всичко за този сън не беше наред, аз продължих работата си в къщата на Ада, сякаш нещата са нормални. От време на време бих я проверявал и откривам, че все още седи там, с кухи очи и далеч.
С течение на сутринта погледите на Ада започнаха да се променят. Кожата й внезапно придоби синкав оттенък. Именно когато видях тази драстична промяна във външния й вид, разбрах, че Ада вече не живее. Тя все още седеше на люлеещия се стол, но тази празноглаза фигура вече не беше Ада, която познавах.
Бях се събудил от съня в мига, когато разбрах, че Ада е мъртва. Събитията бяха толкова зловещи и реалистични, че се чувствах ужасно през по-голямата част от деня. Не можах цял живот да извадя от ума си образа на безжизнения й труп, все още седнал, люлеещ се на стола. Отнеха ми дни, за да го изтласкам от паметта си.
Всеки друг петък ми беше ден да работя за Ада. Когато пристигнах в нейната къща при следващото ни планирано посещение след съня, тя не отговори на вратата. Обикновено щях да почукам и тогава просто да вляза. Тя винаги оставяше отключена вратата в очакване на отпадането ми. На този ден обаче вратата беше заключена.
Мислейки, че може да е заспала, аз продължих да чукам на вратата. По някаква причина тя не отговаряше. Бях малко повече от малко, тъй като изминах няколко мили и сега не можах да вляза в къщата. Не знаейки какво още да правя, се отправих обратно към колата си.
Докато си тръгвах, един от съседите ми извика. Попита дали търся Ада. Когато му обясних, че в онзи ден трябваше да работя за нея, той ме удари с изумителна малко лоша новина. Ада беше починала няколко дни преди моето посещение.
Той ми каза, че тя се бори с рака от няколко години. Това би обяснило честите посещения на лекар. Бях толкова шокиран от това, което ми каза, че не съм задавал никакви въпроси. Просто му благодарих и продължих по пътя си.
През осемте години, когато познавах Ада, бях мечтал за нея само веднъж и в този сън тя беше мъртва. Тя не само беше починала, но и привидно в отказ. Не знаех, че е сериозно болна. Никога дори не ми намекна, че нещо не е наред. Може би дори тя не беше осъзнала колко малко време й беше останало.
Не мога да кажа, че Ада почина в деня, когато я видях в съня си, не знам, че това е истина. Иска ми се да попитах съседа за повече подробности, но тогава не мислех ясно.
Във всеки случай това беше един от най-смущаващите мечти, които някога съм изпитвал. Това се случи преди няколко години, но ако се опитам все още мога да видя образа й, седнал на този стол, носещ това ужасно празно изражение. Поглеждайки назад към съня, мисля, че Ада знаеше, че е мъртва, но не желаеше да приеме положението си.
Често съм се чудил дали може би съм имал дума, че нещо с ужас не е наред и че съм го включил в мечтата си. Не е вероятно да се има предвид, че тя изглеждаше напълно здрава.
Другата ми теория е, че Ада, в своя шок и объркване, когато установи, че животът й е приключил, ме покани в кошмара си.
